БЕЗСМИСЛЕНО ПОМЪДРЯВАНЕ

Голямото разсъмване започна.
Започна се! И знам, това е краят.
Проблясъци в тъмата безпосочно
струят отвред – и в пъкъла, и в рая.

Банално бъдеще и тривиално минало.
Несъвършено монументално щастие.
И как крещя до камъка застинал.
И как се моля пирамидално властно:

– О, Боже, от покоя в небесата,
по гръцки философски, изкусително,
несъвършенството за мен в нещата
сложи във ред. И пак бъди Спасител!

Луната се катурна бездиханно,
акробатично падна във оркестъра
на тъмните дървета. Някак странно
се получава като във уестърн.

Закачливо разсъблечена Зората
на хаотичната надежда предвещава
присъствие – ужасно и познато,
и мисълта: какво остава ни?

Часовникът през Март брои внимателно
минутите за да са равни дните ни
на нощите. Съвсем съзнателно
и рибите изплуваха в очите ми.

Раненото приятелство остава
там някъде на дъното. Случайно ли
не Споменът, а ангел предвещава
ухаещо присъствие нетрайно?..

… И всичко побеляваше от светло.
Старицата видях внезапно, ярко.
По-друго ставаше дори небето –
една огромна триумфална арка.

Голямото разсъмване започна.
А може би завърши – ето края?
Неправдоподобно, ненарочно,
необещаващо? Едва ли зная.