Денят обикновено бяга
към вечерта, която вече
ръце отвсякъде протяга
и те примамва отдалече.
Денят обикновено счита
във свойта безпогрешна строгост,
че е достоен и почитан,
а и без него че не могат.
Денят е Първи. И начален.
Единствен ден! Божествен ден!
Добър и лош, и плах, и странен –
Денят останал е у мен.
БЕЗСМИСЛЕНО ПОМЪДРЯВАНЕ
Голямото разсъмване започна.
Започна се! И знам, това е краят.
Проблясъци в тъмата безпосочно
струят отвред – и в пъкъла, и в рая.
Банално бъдеще и тривиално минало.
Несъвършено монументално щастие.
И как крещя до камъка застинал.
И как се моля пирамидално властно:
– О, Боже, от покоя в небесата,
по гръцки философски, изкусително,
несъвършенството за мен в нещата
сложи във ред. И пак бъди Спасител!
Луната се катурна бездиханно,
акробатично падна във оркестъра
на тъмните дървета. Някак странно
се получава като във уестърн.
Закачливо разсъблечена Зората
на хаотичната надежда предвещава
присъствие – ужасно и познато,
и мисълта: какво остава ни?
Часовникът през Март брои внимателно
минутите за да са равни дните ни
на нощите. Съвсем съзнателно
и рибите изплуваха в очите ми.
Раненото приятелство остава
там някъде на дъното. Случайно ли
не Споменът, а ангел предвещава
ухаещо присъствие нетрайно?..
… И всичко побеляваше от светло.
Старицата видях внезапно, ярко.
По-друго ставаше дори небето –
една огромна триумфална арка.
Голямото разсъмване започна.
А може би завърши – ето края?
Неправдоподобно, ненарочно,
необещаващо? Едва ли зная.
ТОЧКАТА
-
......................................................................
14 ПОРТРЕТА
......................................................................
СЪДЪРЖАНИЕ…………...………………стр.
MENU………………………………………………………..5
АЗ………………………...………………………………….7
ТИ…………………………………………………………..11
ТЯ………………………………………………………..…15
ТОЙ………………………….……………………………..17
КЛАЙДЕРМАН…………….…………………………….19
ПОРТРЕТ НА СЕСТРА МИ………………………….…21
БАЩА МИ……………………………………………...…27
НОЩТА………………….………………………………...29
ОГЪНЯТ………………………………………………...…31
ВОДАТА………………………………………………..….33
ЗЛОБАТА……………………...………………………….35
ТОЧКАТА………………………………………………….37
ДЪРЖАВАТА………………….………………………….39
ОГЛЕДАЛОТО……………………………………………41
Съдържание……………………………………………..44
АЗ
Аз бях много порядъчен човек. И сега съм. Бях нормален човек. Мразех лъжата, измамата, фалша, лицемерието. Трудно ми е пред непознати или случайни хора да говоря каквото и да е, още по-малко за себе си. Познавам себе си и продължавам да се опознавам. А околните? Не всички ме интересуват. И не всеки заслужава вниманието ми. Така съм устроен. Този, на когото държа, никога няма да остане излъган от мене. А хората, на който не си струва дори понякога "Здрасти" да им кажеш, в повечето случаи остават незабележими за мен. Безразлични са ми. Никога не бих ги почувствувал противни или противници. Те са "и другите". Така съм устроен.
Не обичам високомерието и празните приказки. Съчувствувам на обърканите и неориентираните. Боли ме, когато това са близки на мен хора. Тежи ми, когато ме обвиняват точно в това, което не съм извършил или не съм си го и помислял. Прекалено много уважавам себе си, а чрез това и другите на които държа.
Особен човек съм! Повечето хора край мен го разбират, но не всеки го възприема.
Самотен човек съм. И малка част от живота си да съм прекарал в самота – помни се. Самотник съм по душа. Когато няма с кого да споделиш вълненията си, разбиранията си, когато и малкото хора, на които си разчитал те изоставят – тежи.
Не че се оплаквам от съдбата си. За всеки човек тя е неповторима. И всеки си я заслужава. Имал съм и щастливи мигове. Малко са. Но си струва да се помнят. Имал съм и тежки моменти. Пренебрегвам ги – има и по-тежки, и съм благодарен, че не са ми се случили. Но не трябва да предизвикваме съдбата. Трябва да я следваме. И в края на краищата, щом не можем да я избегнем, трябва да сме й благодарни.
Упорит съм! Овен съм, но не от най-вироглавите. Лесно се въдя, трябва само да ми намерят подходящия повод (подход).
Последователен съм – упрекват ме за това. Прецизността ми им изглежда на педантизъм и дребнавост. А винаги съм склонен на компромиси. Държа на своето мнение, но винаги уважавам чуждото. Щом е убедително, мога да го приема и за свое.
Не умея да лъжа. Това ми е в природата и предопределено от зодията. Откровен човек съм – понякога прекалено, дори брутално откровен.
Но освен, че не мога да лъжа, не умея и да премълчавам истината. А това ми създава най-големи проблеми. Обвиняват ме в нетактичност, макар че за мене премълчаването не винаги е най-тактичната позиция.
Ключът към моето сърце е откровението. Откровеният човек с мен е най-възприемания. Обратно, затварят ме за общуване лъжата, измамата, шикалкавенето. Дори дребното будалкане ме дразни.
Не съм суеверен. Вярвам в реалностите, в истинските ценности. Никога не бих се подвел и по нещо евтино и мимолетно. Прецизен съм и в отношенията си с хората. Хора разни и различни - никога не подхождам с предубеждение, но съм много внимателен и предпазлив. Не бих допуснал до себе си "случайни минувачи". Трябва да съм сигурен в човека, да е спечелил моето доверие, за да заслужи и особеното ми уважение.
Трудно съм имал приятели. Те не се създават по поръчка. Но на този, когото веднъж съм почувствувал като такъв, трябва да му е отчайващо ясно, че никога не бих го пренебрегнал и не бих му изневерил в приятелството. Така съм устроен. Сигурността в мен е най-сигурният белег, че някой ме е спечелил за себе си. А Аз трудно се раздавам. Вярността при мен е за цял живот. Каквото и да ми струва това. Никога уважението ми няма да се превърни в ненавист, обичта – в омраза. А любовта? Влюбвал съм се, но не разлюбвам.
В приятелството съм безкористен, всеотдаен и загадъчен. Малко хора търпят тия ми качества, някои от тях не ги и разбират. Предаността ми им изглежда като досада, искреността – като глупост.
Честността и почтеността са най-висшите морални добродетели, вплетени в клетъчната ми тъкан. Човек трябва да е на чисто преди всичко със самия себе си. Смея да твърдя, че Аз съм!
Едва ли има измерител на човешкото достойнство. Може би то се изразява чрез поведението на личността, чрез постъпките в критични ситуации. Мисля, че съм се опазил по подабаващ начин.
Не търпя унижението и насилието над личността. Усетя ли такива нотки у някого, бягам надалеч, защото ако се окаже прекалено близко край мен, може би ще последва "ответен удар".
Не търпя началничеството. Особено некадърните началници. Самият аз, въпреки че зодията ми е началническа, не ставам за такъв. Прекалено съм лиричен.
Не търпя и угодничеството. Не позволявам да бъда използуван и като лост, мост или трамплин от другите.
Бях принципен човек. Измених на някои от принципите си. Сега не зная как да се нарека. Безпринципен? Или полупринципен?
Човек се променя. Аз също. Промених се, но не съм си сменил ни кожата, ни нрава.
Дали съм нормален човек?
◊
ТИ
Ти си силна жена. Трябва да издържиш! Трябва да устоиш! Трябва!
И най-големите бури връхлитат върху човека и обрулват от него всичко незакрепено здраво – мисли, спомени, мироглед… Опустошават го.
Ти си силен човек! Ще издържиш!
Не са те сломили досега ветровете, събаряли са плодовете на земята, наранявали са ги, натъртвали. Събираш ги, отделяш здравото, нараненото превързваш, гнилото изрязваш до кръв… и продължаваш.
Не са те сломили досега и подводните течения. Поднасяли са те, отнасяли са пясъка под краката ти. Стъпваш по-надълбоко, събираш сили и се оттласкваш от дъното. А ти умееш да плуваш добре.
Ти си силен човек. Ти си характер!
Какви ли не препятствия си прескачала. Преодолявала си ги. Без страх. Със стиснати зъби. Без униние. С вдигната глава. Без паника. С ясен поглед напред и нагоре.
Трябва да издържиш!
Ти си моето подобие от другата страна на огледалото. Пред него съм аз, зад него – ти. Когато застана пред него виждам себе си, а взра ли се по- надалече, по-надълбоко в себе си – виждам твоите очертания, твоите мисли, твоите чувства. Ти си моето аз от другата страна, или аз съм твоето ти, или…? Обърках се.
Ако има прераждане то сигурно някога, в далечното минало сме живели по едно и също време, на едно и също място, дишали сме един и същи въздух, утолявали сме жаждата си от един и същи извор. Възможно е да сме били заченати от една кръв? Ако сме преродени.
Разделя ни огледалото. Единият е отраже-нието, а другият – сянката.
Аз съм Огънят! Ти си Водата!
Колко еднакви са тия две стихии в своята разрушителност. Как никой и нищо не може да им устои. И колко различни!
Ти си земен човек. Пренебрегна обидите и клеветите и отстоя своето верую: "Прави добро и на най-големия си враг!". Болката на всекиго приемаш и за своя болка. Споделяш радостта на всеки, който желае да я сподели с тебе. Красотата на душата нито се рисува, нито се съзира – тя само се усеща. А твоята душевна красота е изваяна от багрите на пречистената след дъжда дъга, от копките роса, посрещнали утринните лъчи на съзиданието, от топлината на кръвта, изтласквана от пулса на сърцето.
Ти си силата, волята, вихъра!
Ти си нещото, без което
се загубва внезапно смисъла
и усеща болка сърцето…
…Ще издържиш! Сигурен съм!
А после?
Следва следващото предизвикателство. Ако не съществува – създаваш си го. Като Дон Кихот – вятърните мелници са насреща ти.
Ти си едно голямо малко момиче.
Кога ще пораснеш?
◊
ТЯ
Коя е тя?
Тя е тук някъде наблизо, около мен, около теб. И това е достатъчно като отговор.
Но тя и той могат да бъдат повече от едно лице, дори и с "ти" мога да се обърна и към друг. Сигурно е, че само "аз" не мога да бъда друг. Аз съм Аз. И толкова!
Но "тя" в случая е тя. Както всички други живее, обича, работи. Пере, готви, грижи се за децата.
Тя е жена без претенции, но със самочувствие. Успява да владеее положението дори когато Луната виси на косъм. Дори когато кучето лае опашката си, а котките за седми път си мият лицето и вещаят гости.
Тя е добрата домакиня, която не оставя кранчето на чешмата в кухнята да капе, лампата в килера да свети или млякото на печката да изкипи. Полива редовно цветята, бърше праха от книгите, а през прозорците мухи и комари напират да влязат, неподозирайки, че имат стъкла.
Тя е добрата жена. Вечер посреща на прага съпруга си, когато се връща уморен от работа. Сутрин му приготвя топла супа за закуска и изпраща децата на училище, като им заръча да пресичат само на зелено. През деня пие кафе с приятелки, но не пуши. Умее сладокусно да готви, но не опитва гозбите си. Слуша музика, но тихо за да не събуди съседите.
Тя е идеалната съпруга. Придружава половинката си на приеми и тържества. Грижи се за съпруга си, не го злепоставя пред обществото. Не му вдига скандали. Танцува добре. Облича се семпло. Не закъснява нощем.
Тя е… просто жена.
Земна, грижовна, красива, прекрасна,
кисела, сприхава, тайна, опасна,
можеща, искаща, молеща, свястна,
просто жена – откровена и ясна.
◊
ТОЙ
Ти ми говореше за него. Тя ми говореше за него. Но кой е той? Познавам ли го?
Очевидно това не съм аз. Той е "ти" за тебе, "ти" за нея, а за него аз съм "той".
Облак в небето, вятър в морето… Едно необходимо зло. Пътува към мен и се отдалечава, отива към хоризонта и се завръща. Не може да се събере в кожата си. Не може да се примири със съдбата си, с ролята си в този театър…
Ако започнем да се броим е винаги трети – след мен, след теб. Ако перифразираме нещата е някъде по средата – пред нея и него.
Това в известен смисъл успокоява сърцебиенето му.
Той винаги ме гледа отстрани. Не смее да се приближи, да ме заговори. Не обича да се изказва, да открие лицето си. Наблюдава косо странично.
Алтернативно мислещ е. Винаги има трети вариант – различен от моя, от твоя… Но не и резервен ход. Не обича да греши. Затова не предвижда изход от положението.
Навярно страда, но не го показва. Така е по-добре. По-добре е и когато не взема отношение.
Но кой е той?
Той може да бъде всеки. Различен от мен, от теб, от нея, от него. Всеки, който по някакъв начин преплита съдбата си с моята, с твоята, с нейната… Който стои отстрани и тихо съзерцава изгрева на слънцето, залеза на деня, тъмнината на нощта с кадифените мисли в нея – моите, твоите, нейните… Който бавно се потапя и потъва в тях и някоя утрин ще открие след поредното преброяване, че може би вече не е по средата, не е и трети… Че някой от нас липсва.
Какво ли се е случило?
◊
КЛАЙДЕРМАН
За първи път той дойде в едно бистро на един обяд.
Свиреше така леко, така неусетно и пленително, че отначало си помислих, докато ръфахме повтвърдената суха телешка пържола под черницата в дворчето на бистрото, че той е някъде зад бюфета. Отворил капака на рояла и с една ръка, с два пръста само докосва черно-белите клавиши, или не, само ги погалва, а те сами редят акордите и ги връзват в мелодични ладове, които уж не слушаш, а запомняш.
После се оказа, че това не е било дори CD, а касета, аудио. Но музиката остана завинаги по-сигурно в паметта ми, отколкото на компактдиск.
Тръгнах да я търся тая аудиокасета навсякъде. В музикалните магазини отговаряха, че са я свършили, а по сергиите с чалга вдигаха рамене – какво е това?
Междувременно Клайдерман започна да идва и в съня ми. Не го познавах, но го чувах. Свиреше незабравимо. Вземаше някакъв сюжет, сядаше до пианото, отваряше капака му и изпълваше съня ми с музика…
Започнах да го виждам и през деня. Не го познавах, но го чувах. Обръщах се, вероятно свиреше някъде зад близкия ъгъл. Или може би музиката връхлиташе от отворения прозорец на отсрещния балкон?
Илюзия. Клайдерман свиреше отвсякъде – от врати, от прозорци, от ъгъла, от улицата, от радиото… Чуваш го, без да се вслушваш. Виждаш го, без да го познаваш. Но не можеш да го сбъркаш с друг.
Продължих да го търся. Най-после намерих "The best edition 1999" в един разкошен магазин за музика на компактдиск. И то учудващо евтино. Не е това цената на Клайдерман. Той струва много по-скъпо.
Продължих да го слушам. Не го познавах, но не можех да го сбъркам. Той си свири в единия ъгъл, ти си работиш в другия, но не си пречите. Докато закусваш, обядваш или вечеряш той те следва. Слушаш го без да искаш. И го запомняш. Тиха, лека, неусетна феерия от звуци. И не можеш да го сбъркаш с друг.
…Много по-късно видях снимката му в един вестник. Дошъл в столицата и свирил в НДК.
◊
ПОРТРЕТ НА СЕСТРА МИ
Ти не цениш себе си. А човек, който не цени себе си, не се и самоуважава. Ти или се подценяваш , или се надценяваш. Но никога не улучваш своето "Аз". Може би защото у теб има най-малко два знака – зодията ти е в множествено число. За сметка на това пък си много самообичаща се. Никоя друга обич не те интересува толкова много, колкото твоята собствена към самата теб.
В конгломерата от противоположности, от които си изградена, напълно закономерно е и отношението ти към околните – по-малко ги обичаш, в сравнение със себе си, но за сметка на това повече ги уважаваш отколкото себе си. Което пък съвсем не значи, че повече ги цениш. Напротив – никога не оценяваш даден човек правилно. И никога не го оценяваш еднозначно. От високо въздигнат от теб на пиедестал може да го свалиш в нозете си в калта, да го постъпчеш и поокаляш и след това да го пъхнеш в пералнята на автоматично изпиране. И не държиш сметка, че праната дреха е отново чиста, но тя се чувствува вече употребявана.
Иначе по-добра от тебе няма на Земята. Към всекиго си неимоверно добра, но не и към себе си, разбира се. Изобщо отношението ти към другите и към себе си винаги е противоположно. Въобще не те интересува дали Светът яде шоколад, важното е, че ти го обичаш.
Цял живот правиш добро на другите. Но бързо забравяш направеното добро от тях за теб. Въобще реверанса на другите към теб считаш за нещо нормално и обичайно, т.е. че "така е трябвало", че "те са длъжни" да го направят за теб. Понякога поставяш хората в деликатна зависимост от себе си, в положение да не могат да ти откажат. В резултат на това обаче у теб се затвърждава грешна представа за отношението на другите към теб. Считаш, че по този начин те те уважават много и са ти много признателни и не подозираш, че са просто едни гладиатори (от "гладя" – с перце). Пред тебе "мажат" и "гладят", а зад гърба ти … гладиаторствуват.
"Такт" и "дипломация" са "чужди" думи за теб. В определени моменти, и то върхови, налучкваш стъпката, но в дребнодневието караш "боса по асфалта". Не умееш да премълчаваш нещата, сигурно защото си така близко до Овен, на пет дни. Тая ти близост вероятно определя и други твои черти – пряма и откровена като Овен. И не умее да лъже. Закъде в днешно време с тях?
Освен, че бързо забравяш добрините на другите, по-бързо забравяш и причинените ти злини от тях. Сядаш да ядеш и пиеш на една маса с враговете си с вътрешното убеждение, че "така трябва", че "Господ си знае работата". Въобще максимата "Прави добро и не се обръщай назад!" е олицетворена в теб.
Не се страхуваш от нищо. Що неприятности са минали през главата ти, капсулирали са се страховете ти и си ги захвърлила настрана.
Широко скроен човек си. Но тесногръдо мислиш. Размахваш широко криле (необичайно за рибите), кръжиш навсякъде и над всичко (всички), но винаги минаваш над пропасти и през тунели. Винаги избираш най-дългия и най-стръмния път и когато стигнеш до целта, задоволството ти е двойно, без обаче да държиш сметка за употребените средства за постигането на целта, т.е. държиш постигането й да стане не дори "на всяка цена", а да стане "само и единствено" по твоя начин, възможно най-сложно. Или нещо като изкачване на Еверест по западния рид без кислородна маска преди падане на мрака. Е, не всеки успява. Не всякога успяваш и ти. Но това не те "събаря", петъпкваш неуспеха, потуляш го някъде и не искаш да си спомняш за него, дори не искаш поука да си вземеш или да анализираш причините.
Покоят за теб е относително състояние. Трудно е човек да те открие в това положение, а и ти самата трудно го "намираш". Експресивността е добро качество, но съчетано с нервност убива и теб, и покрай теб.
Екстравагантност и ексцентричност на пръв поглед липсват у теб, но когато човек стои много близко до тебе, не би могъл да не забележи щрихите им. Изобщо си цвете както всички останали цветя в градината, но погледнато отблизо си по-различно от тях – я ароматът ти по-ухаещ, я цветовете ти са по-различно оцветени, а ако си роза и бодлите ти по-остри.
Имаш самостоятелно мислене и чуждото мнение никога не зачиташ и не взимаш под внимание, но лесно променяш своето. По този начин не си "сверяваш часовника" с околните и често се разминаваш с тях – тръгваш за там, откъдето те вече се връщат.
И накрая нещо за рамка на картината – за разбирането. Разбирането е възможност. А с напредването на възрастта се ограничават нашите възможности – и да виждаме добре, и да чуваме добре, и да разбираме добре. Следователно човек би разбирал най-добре тогава, когато още нищо не разбира. Когато разбере, че разбира нещо, то то е толкова малко. А когато иска да разбере всичко, се оказва, че възможностите му вече са ограничени.
Някои неща се преведоха условно, други – буквално. Трудно се рисува характер, още по-трудно близък характер. Има опасност моделът да не се познае, да не се хареса и затова страховете на автора са основателни. Хубавото е, че портретът не е поръчков. Иначе съобразяването с модела е задължително -- той непременно трябва да изглежда добре.
А така нещата са естествени. Както в природата…
◊
БАЩА МИ
Това сигурно е най-скъпият портрет. Защото се рисува най-трудно.
Същевременно е и най-несъвършеният портрет. Все ми убягват щрихите му. За цветовете да не говорим. Портрет в черно-бяло. Дори в сиво-бяло. Дори съвсем избеляващо. Колкото по-близко съм бил до него, толкова по-далечна изглежда възможността да събера малкото разпръснати камъчета от огромната мозайка на образа.
Годините немилостно се трупат една върху друга. Ние се врем някъде измежду им и се оказваме впоследствие затрупани от тях. Колкото повече години лежат върху нас, толкова повече бръчки набраздяват лиццето ни.
Но освен от годините, бръчките са и следа от начина на живот.
Баща ми беше човек. Съвсем обикновен човек. Аз не забелязвах това, докато един ден не го загубих. Едва тогава разбрах тая делнична обикновеност. Колко необикновено изглежда всичко от позицията на изтичащото време. Колко необикновени се оказват простите неща. Живял си скромно, трудил си се честно. Не си допуснал лоша дума да петни името ти.
Цял живот не стига на почтения човек, за да изрази чрез делата си всичките земни добродетели.
Ако трудът облагородява, значи баща ми е бил благородник.
Ако в страданието си човек помъдрява, значи баща ми е бил мъдрец.
Ако всеки камък, поставен от него, си тежи на мястото в съзижданите с любов и майсторлък домове, значи баща ми е бил архитект.
Две обикновени ръце. На един обикновен човечец. Сътвореното от тях остава след него.
Каменни зидове,
тухлени къщи,
циментови подове
и още, и още…
То остава след човека!
Човекът, който на младини пасеше вакли стада сред нощния вълчи вой. Човекът, който оцеля в окопите край Драва–Соболч, но за една нощ косите му избеляха. Човекът, който не се умори и отчая да погребва децата си докато срещне мене. Човекът, който ореше нивата си с впряг от крава и мъжко теличе, но не униваше и изпичаше своя залък от собствено жито. Човекът, който седемнадесет години таеше болката на сърцето си и не допусна тя да го победи
Човекът!
А след човека?
Камък, дума, стих, песен – това остава след него.
◊
НОЩТА
Нощта е средство за преоткриване. И за най-гениалните изобретения, велики открития и творения е необходимо спокойствие и съсредоточаване. Нощта е чудесно средство и възможност да стигнеш дотам, където неочакваш.
През деня винаги стигаш донякъде. Виждаш откъде тръгваш. Виждаш накъде отиваш. Виждаш и докъде стигаш. През нощта само разбираш, че си стигнал донякъде, често пъти неочаквано, ненадейно. Разбираш само факта, окончателния резултат. Едва на светло можеш да го видиш, преосмислиш, оцениш. И от позицията на времето да ти светне, че до това не би могъл да стигнеш през деня.
Нощта е средоточие между залеза и изгрева. Между мечтата и действителността. Между илюзията и реалността.
Нощта е ден за зли духове – вампири и таласъми, за гладни хищници – вълци, чакали и лисици. Обикалят, обикалят, и отмъкнат нещо в тъмното. Тя е свърталище на бандити и тъмни сили. Параван за подземния свят.
Нощта. Най-невидимото е събрано в нея. Обратната страна е на земята, на мисълта, на светлината.
Нощта е фон, но може да бъде и завеса. Нощта е сцена, но може да бъде и скривалище. Освен това тя е място за изява и на таланта, и на бездарието; и на нежността и красотата, и на грубостта и безличието…
Нощта е символ на постоянството и нетрайността – винаги идва и винаги си отива. До края на живота ни, когато веднъж ще се случи да не се съмне, да не се стопли, да не се… Когато завинаги ще останем в нея. Или тя в нас.
Нощта…
◊
ОГЪНЯТ
Благодарностите трябва да са за Прометей. Последствията – за нас.
От оня първи миг, от припламването на искрата до унищожителното изгаряне на всичко, което се изпречи на пътя му и може да изгори… Кратък е мигът. Опустошението е вечно.
Огънят, на който се греем. Огънят, в който горим. Огънят, който гори в нас. И ни изгаря. Един и същи ли е? Очевидно не е.
Топлината, която получаваме при изгарянето, която отпуска поизмръзналите ни клетки и ни кара да се унасяме до примала и заспиване, огънят ли я праща? Той.
Светлината от вощеницата и кандилото, пробивайки непрогледния мрак на времето, за да съзрем сред праха на вехториите по рафта някой бисер или вълшебен камък, нехайно забравени и от бога, огънят ли я праща? Той.
Силата, неуловимата, невидимата, разрушителната и тихата, от деленето на атома до светлината във волфрамовата жичка или реактивния подем на космическата совалка, огънят ли я праща?
А колко пожарища са изпепелявали съзижданото с векове и сизифовски труд, ръкосътвореното от човека и от природата.
Унищожител е огънят!
Но само когато не можеш да го овладееш, да го озаптиш и целенасочено да го използуваш за добри дела – да те топли, да ти свети, да го впримчиш в ярема и да изореш дълбока бразда във времето, незаличима от ветрове и дъждове…
Огънят! Едно от великите открития на човечеството. Като олимпийски факел е пренасян през вековете, за да стигне днес до нас.
Огънят! Колко труд на човечеството и природата се е превърнал на пепел под неговото могъщество. Само водата може да му противостои.
Огънят! Освен огън, на който се греем, има и друг, на който се печем или пържем. Огънят, който е извън нас и който невиждаме. Огънят, който е подкладен от другиго, но е предназначен за нас. Ние да изгорим в него.
А огънят, който гори вътре в нас? Ние ли си го палим и гасим? Грее ли той и сгрява ли ни?
Все въпроси.
А с Огънят игра не бива!
◊
ВОДАТА
С водата е най-трудно. Нямаш ли съд да я събереш, да я пренесеш, ще се разлее навсякъде, ще те подмокри, а ако е повечко – и ще те удави.
Ако е мътна, ще трябва да я чакаш да се утаи и да пиеш само докато е тиха и спокойна.
Ако е бурна, рискуваш да те завлече по пътя си или да ти издълбае непоправими оврази.
Ако е солена и не е по вкуса ти, само превръщането й в пàра ще оправи положението.
Но ако е чиста и тиха можеш да пиеш спокойно и до насита.
Всякакви води се срещат в природата – мръсни и чисти, бурни и тихи, сладки и солени, горчиви, минерални, топли, студени…
Водата мени и същината си – превръща се ту в пàра, ту в лед.
Ако я изоставиш самотна, в студ ще потъне душата й, в лед ще се прпевърне тя и ще вледенява де що докосне със студените си пръсти.
Но ако буен огън затопли сърцето й и топлината плъзне по цялото й тяло, кръвта й ще заври и закипи, а тя ще се превърне в огромна мощ, която задвижва влакове, параходи...
Най-опасна е тихата вода. Подмокря те неусетно.
В последна сметка водата е живот. Нищо без вода на може. Нищо без вода не става.
Океани и морета, езера и язовири, реки и заливи… Все вода. Извираща, бълбукаща, течаща, забентена, свободно разлята, прииждаща на вълнù… Все вода!
Тя е живота в оазиса сред пустинята. Тя е смъртта в бездната на океана.
Водата.
Като приливи и отливи, като дъжд и сняг.
Променлива, но необходима.
◊
ЗЛОБАТА
Според тълковния речник това е чувство на омраза или недоброжелателство, придружено от особена раздразненост.
Всъщност злобата е явление. Независимо от формата й на проявление. Независимо от начина й на изразяване.
Със злоба е пропит животът ни. Дали е явна или скрита, злобата си е злоба. Понякога дори отявлена, понякога дори брутална.
И без да слагаме тъмните очила ще забележим, че тя е навсякъде около нас. Всеки гледа де ти подложи крак, да те препъне, да те събори. Изправяш се, гледаш го, уж се хили насреща ти, а всъщност душата му злобее. Към кого, за какво, защо? Може би заради своето собствено "аз"?
Всеки е злобял по-малко. Всеки е изпитвал яд на някого, за нещо. Завистта не всякога е благородна.
Озлобението идва отвътре. Ти го носиш у себе си. И дали ще се прояви или не, това вече зависи от външните фактори.
Всеки таи злоба у себе си. Не всеки я показва. И не всякога злобата вижда бял свят.
Освен скрита и явна, злобата може да бъде и показна. Някои дотам стигат в озлобението си, че никой и нищо не може да ги спре. Готови са на всичко. И го правят.
Широки са измеренията на злобата. Тръгвайки от отрицателни стойности тя достига до плюс безкрайност.
Какво представлява всъщност злобата? Само омраза ли? Яд ли? Завист? Мъст? Или всичко заедно? Каквото и да е злобата си е злоба. Не може нито да я сбъркаш, нито да я пренебрегнеш. Можеш да се удавиш в нея, да се задушиш. Но никога няма да излезеш от злобна ситуация невредим. Независимо къде е източникът на злобата – вътре у теб или срещу теб.
Злобата може да бъде и злорадство. Мека и изящна форма. Но целта е същата – удар под кръста.
Злобари колкото щеш. За щяло и нещяло. И щеш не щеш да им обръщаш внимание –принуден си да ги търпиш. До един момент, в който и у теб се натрупва, натрупва отрицателното топче и предизвиква и твоя гняв. Или злоба?
Всъщност никой няма полза от нея.
◊
ТОЧКАТА
Точката е логичен завършек на нещо. По-точно на всичко. Тя стои винаги на края. Най-накрая.
За разлика от запетаята, която те кара да спреш, да се замислиш, да си починеш, но и да продължиш, точката ти отнема всякаква друга възможност, освен да свършиш. Можеш да започнеш друго, но винаги след като си свършил предишното.
Точката не е и многоточие. То е коктейл от много (три) точки, но никога не изразява окончателен завършек. Многоточието може да е в края на изказа, може да е в средата, може дори да се започва с него. Може да е знак за нещо недоизказано, за нещо пропуснато, за нещо изпуснато… Многоточието е смесица от точки. Всяка една от които не си знае мястото – може да е първа, втора, трета, може да е в началото, в края, в средата… Точката е нещо друго. Тя стои винаги в края. Най-накрая.
След нея не може да има нищо друго, освен нещо ново. Нещо отначало.
Точката не е и две точки. С тях можеш да разделиш числа, да изредиш думи, да изброиш пасажи, мисли, съдържание. Двете точки стоят винаги в средата на нещо. С тях никога неможеш да започнеш, неможеш и да свършиш. Точката е нещо друго. Тя е края.
Тя стои в края на изречението, в края на деня, в края на живота. Отнема ти всякаква възможност да се замислиш, да размислиш, да продължиш. Просто нещо е свършило. Свършва! Ще свърши!
Тя е края.
Хайде отначало. Ако можем!
◊
ДЪРЖАВАТА
Нищо в рамка.
Портретът можеше да е само това. Без текст. Но можеше да не бъде разбран. Да не стане ясно за коя държава става дума. Или въобще за държавата като институция.
И понеже е ясно, че всички портрети нещо ги свързва, обединява, т.е. това са портрети на неща, които ме заобикалят, става дума за тая държава, за "тази страна", както казваше един неин министър-председател, която не само ме обкръжава, но и изцяло съм вътре в нея. Отвсякъде ме обгражда не само като граници, институции, норми, но и като форма и средство за цялостно затъпяване и овалване.
Защото в нея живеем днес и сега.
А иначе може да изглежда и така:
По разбираемо е.
Но е все същото - нищо в рамка…
◊
ОГЛЕДАЛОТО
Не е хубаво човек да се вглежда продължително в огледалото. Но е необходимо.
Всъщност огледалото е може би първото запознанство на човек със себе си. С външния му образ, лик. А защо не впоследствие и с вътрешния.
Много неща ни казва огледалото. И много не ни казва.
Някои хора се вглеждат в себе си от суетност. "Огледалце, огледалце, я кажи ми добре ли изглеждам?" И огледалцето казва: "Сложи си тук малко грим, там малко усмивка." Става. Общо взето.
Огледалото не лъже. Всеки може би поне веднаж в живота си трябва да се огледа в истинско огледало. И да се прецени за какво става.
А иначе всеки път когато се взираме в този аксесоар виждаме как изглеждаме. Виждаме се със собствените си очи, а това вече води до заблуди.
Но с малко повече усилия човек би могъл да прозре зад огледалния слой на стъклото. И тогава ще забележи, че чертите от детските снимки отдавна са изчезнали, а и тези от младостта му са вече на някои друг. Ще забележи, че тая бръчка май довчера я нямаше, че този поглед е вече уморен и някой безизразно те гледа отсреща.
Всякакви огледала има: малки, големи, криви, вълшебни, стенни, джобни, панорамни. Във всяко от тях можеш да се огледаш по различен начин.
В малкото огледало можеш да си видиш едва носа. Вирнат или увиснал, крив или грозен – чрез него добиваш представа за себе си.
Виж ако огледалото е достатъчно голямо, ще те отрази в цял ръст. Тогава ще има да се взираш чак във върха на обувките си. Само подметките им не би могъл да видиш без да си вдигнеш краката.
Пред кривото огледало, както и да се въртиш, все тая. Все нещо няма да е наред – я коремът ти ще е много издут, я гърбица като на двугърба камила ще ти се появи. И мислите ти пред него ще са криви. А може и изобщо огледалото да не показва тебе.
С вълшебното огледало всичко е различно. Там виждаш това, което искаш. Заставаш пред него и гледаш, гледаш… До прехласване.
Всъщност огледалото е прозорец към самите нас. Понякога виждаме това, което ни се иска, понякога виждаме неочакваното. Но много често огледалото показва това, което е. колкото и да не сме съгласни с него.
И най-важното – огледалото никога не лъже!
◊
......................................................................
14 ПОРТРЕТА
......................................................................
СЪДЪРЖАНИЕ…………...………………стр.
MENU………………………………………………………..5
АЗ………………………...………………………………….7
ТИ…………………………………………………………..11
ТЯ………………………………………………………..…15
ТОЙ………………………….……………………………..17
КЛАЙДЕРМАН…………….…………………………….19
ПОРТРЕТ НА СЕСТРА МИ………………………….…21
БАЩА МИ……………………………………………...…27
НОЩТА………………….………………………………...29
ОГЪНЯТ………………………………………………...…31
ВОДАТА………………………………………………..….33
ЗЛОБАТА……………………...………………………….35
ТОЧКАТА………………………………………………….37
ДЪРЖАВАТА………………….………………………….39
ОГЛЕДАЛОТО……………………………………………41
Съдържание……………………………………………..44
АЗ
Аз бях много порядъчен човек. И сега съм. Бях нормален човек. Мразех лъжата, измамата, фалша, лицемерието. Трудно ми е пред непознати или случайни хора да говоря каквото и да е, още по-малко за себе си. Познавам себе си и продължавам да се опознавам. А околните? Не всички ме интересуват. И не всеки заслужава вниманието ми. Така съм устроен. Този, на когото държа, никога няма да остане излъган от мене. А хората, на който не си струва дори понякога "Здрасти" да им кажеш, в повечето случаи остават незабележими за мен. Безразлични са ми. Никога не бих ги почувствувал противни или противници. Те са "и другите". Така съм устроен.
Не обичам високомерието и празните приказки. Съчувствувам на обърканите и неориентираните. Боли ме, когато това са близки на мен хора. Тежи ми, когато ме обвиняват точно в това, което не съм извършил или не съм си го и помислял. Прекалено много уважавам себе си, а чрез това и другите на които държа.
Особен човек съм! Повечето хора край мен го разбират, но не всеки го възприема.
Самотен човек съм. И малка част от живота си да съм прекарал в самота – помни се. Самотник съм по душа. Когато няма с кого да споделиш вълненията си, разбиранията си, когато и малкото хора, на които си разчитал те изоставят – тежи.
Не че се оплаквам от съдбата си. За всеки човек тя е неповторима. И всеки си я заслужава. Имал съм и щастливи мигове. Малко са. Но си струва да се помнят. Имал съм и тежки моменти. Пренебрегвам ги – има и по-тежки, и съм благодарен, че не са ми се случили. Но не трябва да предизвикваме съдбата. Трябва да я следваме. И в края на краищата, щом не можем да я избегнем, трябва да сме й благодарни.
Упорит съм! Овен съм, но не от най-вироглавите. Лесно се въдя, трябва само да ми намерят подходящия повод (подход).
Последователен съм – упрекват ме за това. Прецизността ми им изглежда на педантизъм и дребнавост. А винаги съм склонен на компромиси. Държа на своето мнение, но винаги уважавам чуждото. Щом е убедително, мога да го приема и за свое.
Не умея да лъжа. Това ми е в природата и предопределено от зодията. Откровен човек съм – понякога прекалено, дори брутално откровен.
Но освен, че не мога да лъжа, не умея и да премълчавам истината. А това ми създава най-големи проблеми. Обвиняват ме в нетактичност, макар че за мене премълчаването не винаги е най-тактичната позиция.
Ключът към моето сърце е откровението. Откровеният човек с мен е най-възприемания. Обратно, затварят ме за общуване лъжата, измамата, шикалкавенето. Дори дребното будалкане ме дразни.
Не съм суеверен. Вярвам в реалностите, в истинските ценности. Никога не бих се подвел и по нещо евтино и мимолетно. Прецизен съм и в отношенията си с хората. Хора разни и различни - никога не подхождам с предубеждение, но съм много внимателен и предпазлив. Не бих допуснал до себе си "случайни минувачи". Трябва да съм сигурен в човека, да е спечелил моето доверие, за да заслужи и особеното ми уважение.
Трудно съм имал приятели. Те не се създават по поръчка. Но на този, когото веднъж съм почувствувал като такъв, трябва да му е отчайващо ясно, че никога не бих го пренебрегнал и не бих му изневерил в приятелството. Така съм устроен. Сигурността в мен е най-сигурният белег, че някой ме е спечелил за себе си. А Аз трудно се раздавам. Вярността при мен е за цял живот. Каквото и да ми струва това. Никога уважението ми няма да се превърни в ненавист, обичта – в омраза. А любовта? Влюбвал съм се, но не разлюбвам.
В приятелството съм безкористен, всеотдаен и загадъчен. Малко хора търпят тия ми качества, някои от тях не ги и разбират. Предаността ми им изглежда като досада, искреността – като глупост.
Честността и почтеността са най-висшите морални добродетели, вплетени в клетъчната ми тъкан. Човек трябва да е на чисто преди всичко със самия себе си. Смея да твърдя, че Аз съм!
Едва ли има измерител на човешкото достойнство. Може би то се изразява чрез поведението на личността, чрез постъпките в критични ситуации. Мисля, че съм се опазил по подабаващ начин.
Не търпя унижението и насилието над личността. Усетя ли такива нотки у някого, бягам надалеч, защото ако се окаже прекалено близко край мен, може би ще последва "ответен удар".
Не търпя началничеството. Особено некадърните началници. Самият аз, въпреки че зодията ми е началническа, не ставам за такъв. Прекалено съм лиричен.
Не търпя и угодничеството. Не позволявам да бъда използуван и като лост, мост или трамплин от другите.
Бях принципен човек. Измених на някои от принципите си. Сега не зная как да се нарека. Безпринципен? Или полупринципен?
Човек се променя. Аз също. Промених се, но не съм си сменил ни кожата, ни нрава.
Дали съм нормален човек?
◊
ТИ
Ти си силна жена. Трябва да издържиш! Трябва да устоиш! Трябва!
И най-големите бури връхлитат върху човека и обрулват от него всичко незакрепено здраво – мисли, спомени, мироглед… Опустошават го.
Ти си силен човек! Ще издържиш!
Не са те сломили досега ветровете, събаряли са плодовете на земята, наранявали са ги, натъртвали. Събираш ги, отделяш здравото, нараненото превързваш, гнилото изрязваш до кръв… и продължаваш.
Не са те сломили досега и подводните течения. Поднасяли са те, отнасяли са пясъка под краката ти. Стъпваш по-надълбоко, събираш сили и се оттласкваш от дъното. А ти умееш да плуваш добре.
Ти си силен човек. Ти си характер!
Какви ли не препятствия си прескачала. Преодолявала си ги. Без страх. Със стиснати зъби. Без униние. С вдигната глава. Без паника. С ясен поглед напред и нагоре.
Трябва да издържиш!
Ти си моето подобие от другата страна на огледалото. Пред него съм аз, зад него – ти. Когато застана пред него виждам себе си, а взра ли се по- надалече, по-надълбоко в себе си – виждам твоите очертания, твоите мисли, твоите чувства. Ти си моето аз от другата страна, или аз съм твоето ти, или…? Обърках се.
Ако има прераждане то сигурно някога, в далечното минало сме живели по едно и също време, на едно и също място, дишали сме един и същи въздух, утолявали сме жаждата си от един и същи извор. Възможно е да сме били заченати от една кръв? Ако сме преродени.
Разделя ни огледалото. Единият е отраже-нието, а другият – сянката.
Аз съм Огънят! Ти си Водата!
Колко еднакви са тия две стихии в своята разрушителност. Как никой и нищо не може да им устои. И колко различни!
Ти си земен човек. Пренебрегна обидите и клеветите и отстоя своето верую: "Прави добро и на най-големия си враг!". Болката на всекиго приемаш и за своя болка. Споделяш радостта на всеки, който желае да я сподели с тебе. Красотата на душата нито се рисува, нито се съзира – тя само се усеща. А твоята душевна красота е изваяна от багрите на пречистената след дъжда дъга, от копките роса, посрещнали утринните лъчи на съзиданието, от топлината на кръвта, изтласквана от пулса на сърцето.
Ти си силата, волята, вихъра!
Ти си нещото, без което
се загубва внезапно смисъла
и усеща болка сърцето…
…Ще издържиш! Сигурен съм!
А после?
Следва следващото предизвикателство. Ако не съществува – създаваш си го. Като Дон Кихот – вятърните мелници са насреща ти.
Ти си едно голямо малко момиче.
Кога ще пораснеш?
◊
ТЯ
Коя е тя?
Тя е тук някъде наблизо, около мен, около теб. И това е достатъчно като отговор.
Но тя и той могат да бъдат повече от едно лице, дори и с "ти" мога да се обърна и към друг. Сигурно е, че само "аз" не мога да бъда друг. Аз съм Аз. И толкова!
Но "тя" в случая е тя. Както всички други живее, обича, работи. Пере, готви, грижи се за децата.
Тя е жена без претенции, но със самочувствие. Успява да владеее положението дори когато Луната виси на косъм. Дори когато кучето лае опашката си, а котките за седми път си мият лицето и вещаят гости.
Тя е добрата домакиня, която не оставя кранчето на чешмата в кухнята да капе, лампата в килера да свети или млякото на печката да изкипи. Полива редовно цветята, бърше праха от книгите, а през прозорците мухи и комари напират да влязат, неподозирайки, че имат стъкла.
Тя е добрата жена. Вечер посреща на прага съпруга си, когато се връща уморен от работа. Сутрин му приготвя топла супа за закуска и изпраща децата на училище, като им заръча да пресичат само на зелено. През деня пие кафе с приятелки, но не пуши. Умее сладокусно да готви, но не опитва гозбите си. Слуша музика, но тихо за да не събуди съседите.
Тя е идеалната съпруга. Придружава половинката си на приеми и тържества. Грижи се за съпруга си, не го злепоставя пред обществото. Не му вдига скандали. Танцува добре. Облича се семпло. Не закъснява нощем.
Тя е… просто жена.
Земна, грижовна, красива, прекрасна,
кисела, сприхава, тайна, опасна,
можеща, искаща, молеща, свястна,
просто жена – откровена и ясна.
◊
ТОЙ
Ти ми говореше за него. Тя ми говореше за него. Но кой е той? Познавам ли го?
Очевидно това не съм аз. Той е "ти" за тебе, "ти" за нея, а за него аз съм "той".
Облак в небето, вятър в морето… Едно необходимо зло. Пътува към мен и се отдалечава, отива към хоризонта и се завръща. Не може да се събере в кожата си. Не може да се примири със съдбата си, с ролята си в този театър…
Ако започнем да се броим е винаги трети – след мен, след теб. Ако перифразираме нещата е някъде по средата – пред нея и него.
Това в известен смисъл успокоява сърцебиенето му.
Той винаги ме гледа отстрани. Не смее да се приближи, да ме заговори. Не обича да се изказва, да открие лицето си. Наблюдава косо странично.
Алтернативно мислещ е. Винаги има трети вариант – различен от моя, от твоя… Но не и резервен ход. Не обича да греши. Затова не предвижда изход от положението.
Навярно страда, но не го показва. Така е по-добре. По-добре е и когато не взема отношение.
Но кой е той?
Той може да бъде всеки. Различен от мен, от теб, от нея, от него. Всеки, който по някакъв начин преплита съдбата си с моята, с твоята, с нейната… Който стои отстрани и тихо съзерцава изгрева на слънцето, залеза на деня, тъмнината на нощта с кадифените мисли в нея – моите, твоите, нейните… Който бавно се потапя и потъва в тях и някоя утрин ще открие след поредното преброяване, че може би вече не е по средата, не е и трети… Че някой от нас липсва.
Какво ли се е случило?
◊
КЛАЙДЕРМАН
За първи път той дойде в едно бистро на един обяд.
Свиреше така леко, така неусетно и пленително, че отначало си помислих, докато ръфахме повтвърдената суха телешка пържола под черницата в дворчето на бистрото, че той е някъде зад бюфета. Отворил капака на рояла и с една ръка, с два пръста само докосва черно-белите клавиши, или не, само ги погалва, а те сами редят акордите и ги връзват в мелодични ладове, които уж не слушаш, а запомняш.
После се оказа, че това не е било дори CD, а касета, аудио. Но музиката остана завинаги по-сигурно в паметта ми, отколкото на компактдиск.
Тръгнах да я търся тая аудиокасета навсякъде. В музикалните магазини отговаряха, че са я свършили, а по сергиите с чалга вдигаха рамене – какво е това?
Междувременно Клайдерман започна да идва и в съня ми. Не го познавах, но го чувах. Свиреше незабравимо. Вземаше някакъв сюжет, сядаше до пианото, отваряше капака му и изпълваше съня ми с музика…
Започнах да го виждам и през деня. Не го познавах, но го чувах. Обръщах се, вероятно свиреше някъде зад близкия ъгъл. Или може би музиката връхлиташе от отворения прозорец на отсрещния балкон?
Илюзия. Клайдерман свиреше отвсякъде – от врати, от прозорци, от ъгъла, от улицата, от радиото… Чуваш го, без да се вслушваш. Виждаш го, без да го познаваш. Но не можеш да го сбъркаш с друг.
Продължих да го търся. Най-после намерих "The best edition 1999" в един разкошен магазин за музика на компактдиск. И то учудващо евтино. Не е това цената на Клайдерман. Той струва много по-скъпо.
Продължих да го слушам. Не го познавах, но не можех да го сбъркам. Той си свири в единия ъгъл, ти си работиш в другия, но не си пречите. Докато закусваш, обядваш или вечеряш той те следва. Слушаш го без да искаш. И го запомняш. Тиха, лека, неусетна феерия от звуци. И не можеш да го сбъркаш с друг.
…Много по-късно видях снимката му в един вестник. Дошъл в столицата и свирил в НДК.
◊
ПОРТРЕТ НА СЕСТРА МИ
Ти не цениш себе си. А човек, който не цени себе си, не се и самоуважава. Ти или се подценяваш , или се надценяваш. Но никога не улучваш своето "Аз". Може би защото у теб има най-малко два знака – зодията ти е в множествено число. За сметка на това пък си много самообичаща се. Никоя друга обич не те интересува толкова много, колкото твоята собствена към самата теб.
В конгломерата от противоположности, от които си изградена, напълно закономерно е и отношението ти към околните – по-малко ги обичаш, в сравнение със себе си, но за сметка на това повече ги уважаваш отколкото себе си. Което пък съвсем не значи, че повече ги цениш. Напротив – никога не оценяваш даден човек правилно. И никога не го оценяваш еднозначно. От високо въздигнат от теб на пиедестал може да го свалиш в нозете си в калта, да го постъпчеш и поокаляш и след това да го пъхнеш в пералнята на автоматично изпиране. И не държиш сметка, че праната дреха е отново чиста, но тя се чувствува вече употребявана.
Иначе по-добра от тебе няма на Земята. Към всекиго си неимоверно добра, но не и към себе си, разбира се. Изобщо отношението ти към другите и към себе си винаги е противоположно. Въобще не те интересува дали Светът яде шоколад, важното е, че ти го обичаш.
Цял живот правиш добро на другите. Но бързо забравяш направеното добро от тях за теб. Въобще реверанса на другите към теб считаш за нещо нормално и обичайно, т.е. че "така е трябвало", че "те са длъжни" да го направят за теб. Понякога поставяш хората в деликатна зависимост от себе си, в положение да не могат да ти откажат. В резултат на това обаче у теб се затвърждава грешна представа за отношението на другите към теб. Считаш, че по този начин те те уважават много и са ти много признателни и не подозираш, че са просто едни гладиатори (от "гладя" – с перце). Пред тебе "мажат" и "гладят", а зад гърба ти … гладиаторствуват.
"Такт" и "дипломация" са "чужди" думи за теб. В определени моменти, и то върхови, налучкваш стъпката, но в дребнодневието караш "боса по асфалта". Не умееш да премълчаваш нещата, сигурно защото си така близко до Овен, на пет дни. Тая ти близост вероятно определя и други твои черти – пряма и откровена като Овен. И не умее да лъже. Закъде в днешно време с тях?
Освен, че бързо забравяш добрините на другите, по-бързо забравяш и причинените ти злини от тях. Сядаш да ядеш и пиеш на една маса с враговете си с вътрешното убеждение, че "така трябва", че "Господ си знае работата". Въобще максимата "Прави добро и не се обръщай назад!" е олицетворена в теб.
Не се страхуваш от нищо. Що неприятности са минали през главата ти, капсулирали са се страховете ти и си ги захвърлила настрана.
Широко скроен човек си. Но тесногръдо мислиш. Размахваш широко криле (необичайно за рибите), кръжиш навсякъде и над всичко (всички), но винаги минаваш над пропасти и през тунели. Винаги избираш най-дългия и най-стръмния път и когато стигнеш до целта, задоволството ти е двойно, без обаче да държиш сметка за употребените средства за постигането на целта, т.е. държиш постигането й да стане не дори "на всяка цена", а да стане "само и единствено" по твоя начин, възможно най-сложно. Или нещо като изкачване на Еверест по западния рид без кислородна маска преди падане на мрака. Е, не всеки успява. Не всякога успяваш и ти. Но това не те "събаря", петъпкваш неуспеха, потуляш го някъде и не искаш да си спомняш за него, дори не искаш поука да си вземеш или да анализираш причините.
Покоят за теб е относително състояние. Трудно е човек да те открие в това положение, а и ти самата трудно го "намираш". Експресивността е добро качество, но съчетано с нервност убива и теб, и покрай теб.
Екстравагантност и ексцентричност на пръв поглед липсват у теб, но когато човек стои много близко до тебе, не би могъл да не забележи щрихите им. Изобщо си цвете както всички останали цветя в градината, но погледнато отблизо си по-различно от тях – я ароматът ти по-ухаещ, я цветовете ти са по-различно оцветени, а ако си роза и бодлите ти по-остри.
Имаш самостоятелно мислене и чуждото мнение никога не зачиташ и не взимаш под внимание, но лесно променяш своето. По този начин не си "сверяваш часовника" с околните и често се разминаваш с тях – тръгваш за там, откъдето те вече се връщат.
И накрая нещо за рамка на картината – за разбирането. Разбирането е възможност. А с напредването на възрастта се ограничават нашите възможности – и да виждаме добре, и да чуваме добре, и да разбираме добре. Следователно човек би разбирал най-добре тогава, когато още нищо не разбира. Когато разбере, че разбира нещо, то то е толкова малко. А когато иска да разбере всичко, се оказва, че възможностите му вече са ограничени.
Някои неща се преведоха условно, други – буквално. Трудно се рисува характер, още по-трудно близък характер. Има опасност моделът да не се познае, да не се хареса и затова страховете на автора са основателни. Хубавото е, че портретът не е поръчков. Иначе съобразяването с модела е задължително -- той непременно трябва да изглежда добре.
А така нещата са естествени. Както в природата…
◊
БАЩА МИ
Това сигурно е най-скъпият портрет. Защото се рисува най-трудно.
Същевременно е и най-несъвършеният портрет. Все ми убягват щрихите му. За цветовете да не говорим. Портрет в черно-бяло. Дори в сиво-бяло. Дори съвсем избеляващо. Колкото по-близко съм бил до него, толкова по-далечна изглежда възможността да събера малкото разпръснати камъчета от огромната мозайка на образа.
Годините немилостно се трупат една върху друга. Ние се врем някъде измежду им и се оказваме впоследствие затрупани от тях. Колкото повече години лежат върху нас, толкова повече бръчки набраздяват лиццето ни.
Но освен от годините, бръчките са и следа от начина на живот.
Баща ми беше човек. Съвсем обикновен човек. Аз не забелязвах това, докато един ден не го загубих. Едва тогава разбрах тая делнична обикновеност. Колко необикновено изглежда всичко от позицията на изтичащото време. Колко необикновени се оказват простите неща. Живял си скромно, трудил си се честно. Не си допуснал лоша дума да петни името ти.
Цял живот не стига на почтения човек, за да изрази чрез делата си всичките земни добродетели.
Ако трудът облагородява, значи баща ми е бил благородник.
Ако в страданието си човек помъдрява, значи баща ми е бил мъдрец.
Ако всеки камък, поставен от него, си тежи на мястото в съзижданите с любов и майсторлък домове, значи баща ми е бил архитект.
Две обикновени ръце. На един обикновен човечец. Сътвореното от тях остава след него.
Каменни зидове,
тухлени къщи,
циментови подове
и още, и още…
То остава след човека!
Човекът, който на младини пасеше вакли стада сред нощния вълчи вой. Човекът, който оцеля в окопите край Драва–Соболч, но за една нощ косите му избеляха. Човекът, който не се умори и отчая да погребва децата си докато срещне мене. Човекът, който ореше нивата си с впряг от крава и мъжко теличе, но не униваше и изпичаше своя залък от собствено жито. Човекът, който седемнадесет години таеше болката на сърцето си и не допусна тя да го победи
Човекът!
А след човека?
Камък, дума, стих, песен – това остава след него.
◊
НОЩТА
Нощта е средство за преоткриване. И за най-гениалните изобретения, велики открития и творения е необходимо спокойствие и съсредоточаване. Нощта е чудесно средство и възможност да стигнеш дотам, където неочакваш.
През деня винаги стигаш донякъде. Виждаш откъде тръгваш. Виждаш накъде отиваш. Виждаш и докъде стигаш. През нощта само разбираш, че си стигнал донякъде, често пъти неочаквано, ненадейно. Разбираш само факта, окончателния резултат. Едва на светло можеш да го видиш, преосмислиш, оцениш. И от позицията на времето да ти светне, че до това не би могъл да стигнеш през деня.
Нощта е средоточие между залеза и изгрева. Между мечтата и действителността. Между илюзията и реалността.
Нощта е ден за зли духове – вампири и таласъми, за гладни хищници – вълци, чакали и лисици. Обикалят, обикалят, и отмъкнат нещо в тъмното. Тя е свърталище на бандити и тъмни сили. Параван за подземния свят.
Нощта. Най-невидимото е събрано в нея. Обратната страна е на земята, на мисълта, на светлината.
Нощта е фон, но може да бъде и завеса. Нощта е сцена, но може да бъде и скривалище. Освен това тя е място за изява и на таланта, и на бездарието; и на нежността и красотата, и на грубостта и безличието…
Нощта е символ на постоянството и нетрайността – винаги идва и винаги си отива. До края на живота ни, когато веднъж ще се случи да не се съмне, да не се стопли, да не се… Когато завинаги ще останем в нея. Или тя в нас.
Нощта…
◊
ОГЪНЯТ
Благодарностите трябва да са за Прометей. Последствията – за нас.
От оня първи миг, от припламването на искрата до унищожителното изгаряне на всичко, което се изпречи на пътя му и може да изгори… Кратък е мигът. Опустошението е вечно.
Огънят, на който се греем. Огънят, в който горим. Огънят, който гори в нас. И ни изгаря. Един и същи ли е? Очевидно не е.
Топлината, която получаваме при изгарянето, която отпуска поизмръзналите ни клетки и ни кара да се унасяме до примала и заспиване, огънят ли я праща? Той.
Светлината от вощеницата и кандилото, пробивайки непрогледния мрак на времето, за да съзрем сред праха на вехториите по рафта някой бисер или вълшебен камък, нехайно забравени и от бога, огънят ли я праща? Той.
Силата, неуловимата, невидимата, разрушителната и тихата, от деленето на атома до светлината във волфрамовата жичка или реактивния подем на космическата совалка, огънят ли я праща?
А колко пожарища са изпепелявали съзижданото с векове и сизифовски труд, ръкосътвореното от човека и от природата.
Унищожител е огънят!
Но само когато не можеш да го овладееш, да го озаптиш и целенасочено да го използуваш за добри дела – да те топли, да ти свети, да го впримчиш в ярема и да изореш дълбока бразда във времето, незаличима от ветрове и дъждове…
Огънят! Едно от великите открития на човечеството. Като олимпийски факел е пренасян през вековете, за да стигне днес до нас.
Огънят! Колко труд на човечеството и природата се е превърнал на пепел под неговото могъщество. Само водата може да му противостои.
Огънят! Освен огън, на който се греем, има и друг, на който се печем или пържем. Огънят, който е извън нас и който невиждаме. Огънят, който е подкладен от другиго, но е предназначен за нас. Ние да изгорим в него.
А огънят, който гори вътре в нас? Ние ли си го палим и гасим? Грее ли той и сгрява ли ни?
Все въпроси.
А с Огънят игра не бива!
◊
ВОДАТА
С водата е най-трудно. Нямаш ли съд да я събереш, да я пренесеш, ще се разлее навсякъде, ще те подмокри, а ако е повечко – и ще те удави.
Ако е мътна, ще трябва да я чакаш да се утаи и да пиеш само докато е тиха и спокойна.
Ако е бурна, рискуваш да те завлече по пътя си или да ти издълбае непоправими оврази.
Ако е солена и не е по вкуса ти, само превръщането й в пàра ще оправи положението.
Но ако е чиста и тиха можеш да пиеш спокойно и до насита.
Всякакви води се срещат в природата – мръсни и чисти, бурни и тихи, сладки и солени, горчиви, минерални, топли, студени…
Водата мени и същината си – превръща се ту в пàра, ту в лед.
Ако я изоставиш самотна, в студ ще потъне душата й, в лед ще се прпевърне тя и ще вледенява де що докосне със студените си пръсти.
Но ако буен огън затопли сърцето й и топлината плъзне по цялото й тяло, кръвта й ще заври и закипи, а тя ще се превърне в огромна мощ, която задвижва влакове, параходи...
Най-опасна е тихата вода. Подмокря те неусетно.
В последна сметка водата е живот. Нищо без вода на може. Нищо без вода не става.
Океани и морета, езера и язовири, реки и заливи… Все вода. Извираща, бълбукаща, течаща, забентена, свободно разлята, прииждаща на вълнù… Все вода!
Тя е живота в оазиса сред пустинята. Тя е смъртта в бездната на океана.
Водата.
Като приливи и отливи, като дъжд и сняг.
Променлива, но необходима.
◊
ЗЛОБАТА
Според тълковния речник това е чувство на омраза или недоброжелателство, придружено от особена раздразненост.
Всъщност злобата е явление. Независимо от формата й на проявление. Независимо от начина й на изразяване.
Със злоба е пропит животът ни. Дали е явна или скрита, злобата си е злоба. Понякога дори отявлена, понякога дори брутална.
И без да слагаме тъмните очила ще забележим, че тя е навсякъде около нас. Всеки гледа де ти подложи крак, да те препъне, да те събори. Изправяш се, гледаш го, уж се хили насреща ти, а всъщност душата му злобее. Към кого, за какво, защо? Може би заради своето собствено "аз"?
Всеки е злобял по-малко. Всеки е изпитвал яд на някого, за нещо. Завистта не всякога е благородна.
Озлобението идва отвътре. Ти го носиш у себе си. И дали ще се прояви или не, това вече зависи от външните фактори.
Всеки таи злоба у себе си. Не всеки я показва. И не всякога злобата вижда бял свят.
Освен скрита и явна, злобата може да бъде и показна. Някои дотам стигат в озлобението си, че никой и нищо не може да ги спре. Готови са на всичко. И го правят.
Широки са измеренията на злобата. Тръгвайки от отрицателни стойности тя достига до плюс безкрайност.
Какво представлява всъщност злобата? Само омраза ли? Яд ли? Завист? Мъст? Или всичко заедно? Каквото и да е злобата си е злоба. Не може нито да я сбъркаш, нито да я пренебрегнеш. Можеш да се удавиш в нея, да се задушиш. Но никога няма да излезеш от злобна ситуация невредим. Независимо къде е източникът на злобата – вътре у теб или срещу теб.
Злобата може да бъде и злорадство. Мека и изящна форма. Но целта е същата – удар под кръста.
Злобари колкото щеш. За щяло и нещяло. И щеш не щеш да им обръщаш внимание –принуден си да ги търпиш. До един момент, в който и у теб се натрупва, натрупва отрицателното топче и предизвиква и твоя гняв. Или злоба?
Всъщност никой няма полза от нея.
◊
ТОЧКАТА
Точката е логичен завършек на нещо. По-точно на всичко. Тя стои винаги на края. Най-накрая.
За разлика от запетаята, която те кара да спреш, да се замислиш, да си починеш, но и да продължиш, точката ти отнема всякаква друга възможност, освен да свършиш. Можеш да започнеш друго, но винаги след като си свършил предишното.
Точката не е и многоточие. То е коктейл от много (три) точки, но никога не изразява окончателен завършек. Многоточието може да е в края на изказа, може да е в средата, може дори да се започва с него. Може да е знак за нещо недоизказано, за нещо пропуснато, за нещо изпуснато… Многоточието е смесица от точки. Всяка една от които не си знае мястото – може да е първа, втора, трета, може да е в началото, в края, в средата… Точката е нещо друго. Тя стои винаги в края. Най-накрая.
След нея не може да има нищо друго, освен нещо ново. Нещо отначало.
Точката не е и две точки. С тях можеш да разделиш числа, да изредиш думи, да изброиш пасажи, мисли, съдържание. Двете точки стоят винаги в средата на нещо. С тях никога неможеш да започнеш, неможеш и да свършиш. Точката е нещо друго. Тя е края.
Тя стои в края на изречението, в края на деня, в края на живота. Отнема ти всякаква възможност да се замислиш, да размислиш, да продължиш. Просто нещо е свършило. Свършва! Ще свърши!
Тя е края.
Хайде отначало. Ако можем!
◊
ДЪРЖАВАТА
Нищо в рамка.
Портретът можеше да е само това. Без текст. Но можеше да не бъде разбран. Да не стане ясно за коя държава става дума. Или въобще за държавата като институция.
И понеже е ясно, че всички портрети нещо ги свързва, обединява, т.е. това са портрети на неща, които ме заобикалят, става дума за тая държава, за "тази страна", както казваше един неин министър-председател, която не само ме обкръжава, но и изцяло съм вътре в нея. Отвсякъде ме обгражда не само като граници, институции, норми, но и като форма и средство за цялостно затъпяване и овалване.
Защото в нея живеем днес и сега.
А иначе може да изглежда и така:
По разбираемо е.
Но е все същото - нищо в рамка…
◊
ОГЛЕДАЛОТО
Не е хубаво човек да се вглежда продължително в огледалото. Но е необходимо.
Всъщност огледалото е може би първото запознанство на човек със себе си. С външния му образ, лик. А защо не впоследствие и с вътрешния.
Много неща ни казва огледалото. И много не ни казва.
Някои хора се вглеждат в себе си от суетност. "Огледалце, огледалце, я кажи ми добре ли изглеждам?" И огледалцето казва: "Сложи си тук малко грим, там малко усмивка." Става. Общо взето.
Огледалото не лъже. Всеки може би поне веднаж в живота си трябва да се огледа в истинско огледало. И да се прецени за какво става.
А иначе всеки път когато се взираме в този аксесоар виждаме как изглеждаме. Виждаме се със собствените си очи, а това вече води до заблуди.
Но с малко повече усилия човек би могъл да прозре зад огледалния слой на стъклото. И тогава ще забележи, че чертите от детските снимки отдавна са изчезнали, а и тези от младостта му са вече на някои друг. Ще забележи, че тая бръчка май довчера я нямаше, че този поглед е вече уморен и някой безизразно те гледа отсреща.
Всякакви огледала има: малки, големи, криви, вълшебни, стенни, джобни, панорамни. Във всяко от тях можеш да се огледаш по различен начин.
В малкото огледало можеш да си видиш едва носа. Вирнат или увиснал, крив или грозен – чрез него добиваш представа за себе си.
Виж ако огледалото е достатъчно голямо, ще те отрази в цял ръст. Тогава ще има да се взираш чак във върха на обувките си. Само подметките им не би могъл да видиш без да си вдигнеш краката.
Пред кривото огледало, както и да се въртиш, все тая. Все нещо няма да е наред – я коремът ти ще е много издут, я гърбица като на двугърба камила ще ти се появи. И мислите ти пред него ще са криви. А може и изобщо огледалото да не показва тебе.
С вълшебното огледало всичко е различно. Там виждаш това, което искаш. Заставаш пред него и гледаш, гледаш… До прехласване.
Всъщност огледалото е прозорец към самите нас. Понякога виждаме това, което ни се иска, понякога виждаме неочакваното. Но много често огледалото показва това, което е. колкото и да не сме съгласни с него.
И най-важното – огледалото никога не лъже!
◊
Абонамент за:
Публикации (Atom)